Наградата

Навън е сив мъглив ден, но когато обичаш зимата – живееш в очакване на тържествената примиряващата белота... Ние все чакаме някой или нещо, за да бъдем по-добре, по-щастливи, по-стабилни емоционално, финансово или в тон с изискванията на времето. И толкова ни пречат –политиците, международната общност, другите, близките; законите,  трафикът, характерите, нравите, парите, образованието и какво ли не още.

Дръпвам  решително чекмеджето  на делника – нямам време за губене. И изведнъж  на дъното, сред  струпаните недовършени записки лъсна слънчев спомен.

Летувахме в южната ни съседка и попаднахме на препоръчан , слабо посетен, обширен залив. Настанихме се в единия му край, точно в сянката на скалната извивка, под борово дърво и загледахме пейзажа. Даже не беше съвсем чисто – пясъкът се смесваше с нападали сухи клони и иглички, отделно следите от човешка дейност. Ама, че прехвалено място! Доскуча ми, тръгнах по дългия плосък бряг с надеждата поне тук да открия някаква мидичка за спомен. Това е едно от нещата, които не разбирах вече седмица – или туристите са обрали  мидените черупки или Средиземно море ги е превършило.

  • Хайде да преплуваме залива, виж какви странни скали има на другия му край?

Лазурното синьо море и безоблачното небе промениха настроението веднага. Беше време да се раздвижим. Избереш ли си цел, водата (като съдбата) сама те бута напред. Да, но след час плуване, умората започна да си казва думата - ентусиазмът стигна до средата на залива... Можех да изплувам на брега, после да продължа пеша. А ако останех да си почивам на плажа, оттам щях  да съзерцавам приближилите се странни бели скални образувания.

 Можех, но продължих – и друг път се е случвало, дори когато повечето край мен се отказват. Важно е веднъж да изтърпиш, да надмогнеш слабостта -  после ще имаш друга представа за себе си, ще знаеш, че в клетките ти дремят неподозирани сили.  Плувах механично, стоически, дори вече не можех да изляза - недружелюбни остри камънаци бяха заменили  пясъчната ивица.  Но нашата цел белееше примамливо.

Умората се настани във всеки мускул, в дъха, и въпреки това  сетивата тържествуваха: водата стана веронезено кристална, риби пресичаха пътя ми, след всеки метър високите бели дипли на жадувания бряг разтваряха завеса и откриваха неподозиран, вдълбан във високите скали малък, снежно бял залив. Бях чувала, но досега не бях виждала толкова ситен  бял пясък.

Още малко, само няколко маха и ще мога да стъпя. И още няколко. Всъщност, не бях в състояние да стоя на краката си. Просто се цопнах с усещането, че съм в кристалната чаша на Бога. И тогава тялото ми опря в нещо твърдо, погледнах в прозирната вода и се пресегнах да изпреваря вълната. В ръката ми грейна златиста мидена черупка като длан.

Ето я моята мидичка - повече за урок, отколкото за спомен. Това беше най-райското кътче на което сме стъпвали  по морски бряг. След като събрахме сили, се изкачихме по стръмнината, върнахме се по сушата  за чантите и прекарахме целия ден  в чашата, като богове. Между другото повече не намерих дори мидено парченце.

Сигурно в момента по новините разказват какви ли не страхотии... А моята мидена черупка ме върна към слънчевите брегове на хубавия живот . Записах тази история, за да ви напомня, че ако не харесваме живота и реалността си, наистина ли очакваме нещата да се променят от само себе си!?  Доказателствата са край нас - колкото повече усилия правим в избраната посока, толкова повече шансове се появяват. И наградата ни очаква, може би не веднага и не там, където я търсим.

Ели Хорозова

2.12.2013

Абонамент за новини

Гарантираме, че не споделяме или продаваме вашите данни на 3-ти лица. Виж: Нашите Условия за поверителност
Условия

Вход

регистрация