Пътешествие до ЕЗЕРОТО НА ЖИВОТА

AFA - eлексир от зелената чаша на Синята планета

Ели Хорозова

Журналист, популяризатор и последовател на природосъобразния начин на живот, лектор и автор на  публикации по темата

Езерото Кламат ме привлече като магнит още с първите думи за него. Закопнях да попадна на живо в дивата природа на Северна Америка и силното ми желание се осъществи, даже два пъти (засега). Както се казва – реалността надхвърли очакванията. Застанала пред леко проплясващите, гъсти водораслови  вълни, си помислих, че „Надежда, наречена Кламат” е достоверен и правдив разказ, въпреки че по книги и филми човек не може да усети докрай въображението на Създателя. В Европа езерото Горен Кламат щеше да е туристическа дестинация, художници щяха да се измъчват с всичките 700 нюанса на зеленото, отделно за синьото - да изпъкнат недалечните планински върхове с вечен сняг. Рибари щяха да кръстосват въдици за еднометрова пъстърва, джетове и скутери шумно да браздят водите му. До островите щяха да пътуват водни трамваи, а там  глъчката от ресторанта да заглушава птичия оркестър. Вероятно в  плътните води на примамливите му заливчета, ведно с боровете, щяха да се оглеждат пъстроцветни хотели.  Но езерото е резерват и за да влезем в него Илън докара лодката си от 2000 мили. Единственото човешко присъствие по цялото му протежение са комбайнът за събиране на синьозелени микроводорасли и малката понтонна ферма, където се анализира и контролира водорасловата маса.

Ако тръгнеш от  Сан Франциско, както направихме ние, за да стигнеш Орегон, трябва да минеш през златните и зелени масиви на Калифорния.  Дали от почти 11 часовия полет или от недоспиването, струва ни се, че пътуваме край слънчевите поля на Добружда ли, на Тракия ли? Усещането за близост с тази земя владее цялата българска група - дори въздухът е вкусен като нашия. Обаче, хармонията и редът - докъдето ти видят очите, са все пак чуждоземни…

Особено погледнати отвисоко. Напа Вали е известна долина  не само с гроздобера.  Любителите на усещания по-силни от калифорнийското вино идват тук за пътешествия с балони. Накъдето и да погледнеш в небето се  изкачват, спускат или висят на една ръка разстояние от жълтоглавите слънчогледи  пъстроцветните им фенери – знак  на постигнатата човешка мечта да летиш като птица. Отгоре  Калифорния прилича на родопска черга в ярки цветове. Пътищата идват и отиват нанякъде в права линия с бял вътък по средата.  

В утрото близостта на Пасифика се заявява с водопади от мъгла - живителна влага за цъфналите посред август магнолии и рододендрони! Изненадващите пет-шест метрови палми внасят неочаквана екзотика на фона на ожънатите ниви. Краят на септември е, слънцето прежуря и ние приемаме поканата на табелата за кратка почивка - свиваме по асфалтовата алея на огромна лозова плантация. Оказваме се пред грамадата на истински средновековен замък с  ров, подвижен мост на входа и кули. Автентичен е, просто е пренесен от новите му собственици камък по камък с кораб от Западна Европа. Можем да се разходим из него и да усетим мрачната му сила срещу 15 долара. За компенсация  на малкия площад ни очаква странна изложба под небето – върху грубо сковани дървени маси са подредени производства и инструменти от старото земеделие – житни снопи, различни чували със зърна, семена, брашна, въжета, мотики, сърп, брус, мелнични камъни, тикви, кратуни, корита, гаванки... Наистина ли не сме си у нас?

Стигаме по тъмно в древния, по тукашните мерки, град Еврика на брега на Тихи океан. Еурека, както го произнасят англоговорящите е градът на революцията. Настаняваме се в къща на 305 години, запазила викторианското обзавеждане и стила на първите заселници. Стаята за момичета е с традиционните бели плетени мебели, дори и в банята. Стените са покрити с тъмни тапети на червени рози. Прозорците, подът, високите американски легла, столовете, скрина - всичко е щедро застлано с красиви завеси, килими, завивки, одеяла, покривала, покривчици с доминиращи флорални мотиви. В следващите дни също ще имаме щастието да поживеем автентично, а не в хотел. Гостоприемната къща на местен фермер в подножието на планината Шаста е голяма, функционална и натруфена. Давам си сметка, че в предишните времена хората са получавали уют и стил чрез тъканите. Съвременникът ни предпочита по-изчистен, дори  стерилен интериор. Компютърът и телевизорът предлагат достатъчно емоции!

Но още сме в атмосферата на „Отнесени от вихъра“. Домакините, възрастни и достолепни, допълват усещането за аристократизъм със закуска в изискана обстановка, кристал, истински порцелан и сребърни съдове. Сервират ни кафе с първокласен ягодов пай, в крайчето му за месоядните е добавено печено кърначе, но и с него никой не намира приложение на останалите недокоснати десетина прибора и помощни чинийки.

Сбогуваме се с приятното възрастно семейство, нямаме търпение да потеглим за Кламат, а градът сякаш не иска да ни пусне – всеки турист заслужава неговата тайна! Това, което виждаме по улиците само потвърждава правилото, че човешкото въображение няма граници. Къщи от приказен свят – розови, жълти, зелени, сини – с изящни форми и неповторими  филигранни бордюри, навеси, капандури, балкончета, полуетажи, покриви. Поддържани в идеален вид, а всъщност на спомената вече преклонна възраст, сътворени майсторски от дървосекачите, застопорени през зимата на едно място. Така уплътнявали времето им и ги заставяли да отработят хляба, осигуряван от работодателя. Работниците от гората създавали бъдещия град като  поема за дървото. Това също е Америка!

Напускаме Калифорния и потегляме към Орегон. Пътят за ез.Кламат продължава на север през национални паркове и резервати, необятни гори, белези от пожари, прозрачни реки, ферми за екологични плодове и зеленчуци. Зад нас остава неописуемата с човешки понятия гора от гигантски червени секвои  на 1500, на 2500 до 4000 ( ! ) години. В сравнение с тях нашият 18-етажен блок е дребен. Сигурно сте виждали на филм или снимка как пътят преминава спокойно през корубата на живо дърво, или в хралупите на дънера са разположени 3 магазинчета за сувенири. Не мислете, че това е атракцията – както навсякъде, откъдето минахме, още повече  в един национален парк на САЩ,  отношението към природата не предполага изявена човешка дейност. Обратно, задължително е да няма никаква  намеса.

Гората от секвоя гигантея е второто място на Земята, обитаемо от уникалната зеленика, известна у нас като  странджанска – тук също не е имало ледников период и природата на воля демонстрира праисторическата растителност. Няма да се сетиш затова обаче, докато си на територията на тази потресаваща гора – усещането е медитативно, извън реалността. Може би това имат предвид приказките под  омагьосваща гора. Всички сетива са ангажирани само и единствено с  величието на дърветата.

После си давам сметка, че национален парк  RеdWoods  е на половин ден път от езерото Горен Кламат, чиито  отточни води или  река  Кламат, се вият из континента повече от 3000 мили и накрая се вливат в Тихи океан, точно в тази част на крайбрежието. За изкушените от рафтинг преживявания все пак ще спомена, че по течението на реката се организира  4 часово рафтинг-спускане с гумени лодки с трудност до 4+  по 5-степенната скала! (Инструктурите ни информираха, че най-висок адреналин в този спорт осигурявали реките в Кения, но уверявам ви – тук също ще ви секне дъхът!)

Само на рафтинг по Кламат да е бил, човек пак ще остане завинаги пленен от красотата на този земен кът! Да си  няколко часа по течението на река Горен Кламат се оказва преживяване в сърцето на  истински дивата неподправена местна природа. Тук има шанс да зърнеш величествения полет на белоглавия орел - символ на Орегон  и цялата държава, и даже да го видиш гнездящ. Внимавай да не пропуснеш уникално подредената къща на бобъра, с еднакво изрязани греди от метър и половина дължина. В скалите отляво непременно наблюдавай за  ниши, пълни с бяла сол! - индианският таен солник. Може да зърнеш мечка, сърни, редки птици,  толкова сини като във филма „Аватар“. Сокол, с мощни криле и едра риба в човката, костенурки по камъните, диви пчели, любопитни едри гризачи, застанали на  два крака като суриками... Но когато лодките доплуват до мястото за почивка, слушай наставленията на инструктора внимателно, докато се измъкваш от водата на сушата - не бива да докосваш някои камъни и растения, защото са отровни. Както не бива и да се отклоняваш от поляната – ухото ти и без друго долавя чаткането на гърмяща змия. Организаторите ще те изненадат с природна закуска, и с още по-природна грижа да не остане и белег от посещението на мястото.

И  отново във водата - следват най-ярките мигове на спускането! На мен ми е за втори път, но както са казали древните не можеш да влезеш два пъти в една и съща вода.  Нашата лодка върви пред другите, управлява я и ни дава нареждания Джуди, едра млада американка със съзнание за своята хубост и сила. Уверена в себе си, тя внушава сигурност, но в най-трудните участъци зървам как лицето й се вкаменява.

Когато реката се разлива бавна и спокойна, ние просто се оставяме на течението, става ни скучно и еднообразно, а хората един по един отпускат веслата, даже е разрешено да си махнеш каската. Но в бързеите, където трябва да се гребе, заляга, балансира, обръща посоката на лодката или посрещат  вълните. О, тогава е интересно и смислено, направо мотивиращо за действие. Изводът е: за да е интересен, вълнуващ и смислен животът – бъди активен!

Колкото по на север отива пътят, толкова повече се катери, за да тръгне накрая по най-високопланинската щатска магистрала. Прекосяваме надлъж и шир поредния национален парк - Ласен парк, известен с действащи вулкани, кристални циркусови езера, розов сняг и както споменах  - най-високото шосе на Америка. За мен е  изненада толкова огромни дървета  да растат над  2800 м.  Даже се хващам на бас за надморската височина, но го губя – картата е арбитър на спора, а разковничето за извисилите чела борове се оказва влажният тихоокеански въздух, обливащ ландшафта.

Най-високият връх в Ласен парк достига 3505 м, отдалеко  не можем да различим дали сняг или вулканична пепел го покрива. През 1915 г тук става катастрофално земетресение, за което едва сега се разбират размерите на катаклизма. В малка  каменна къща сеизмограф непрекъснато записва сеизмичната активност. На табелите в парка и вътре в информацинния център има снимки на индианския народ, обитавал тази земя преди земетресението.

 За да стигнем до пламтящото дихание на планината трябва да повървим около час. Отдалеко мястото, където човек може да види как земята в Ласен парк пуши и пухти с гейзери пара, прилича на огромна поляна, заобиколена от борове, посипана със сода – толкова бяло е навсякъде. По наскоро подменените дървени скари тръгваме из клокочещата местност с мирис на преизподня. Всъщност цветовете са разнообразни – сярата добавя жълто, има лилаво, сиво, кафяво, водата е синя като препарат за дезинфекция. Ако те пръсне или пипнеш – ще остави дупка в дрехата или ще те изгори, както е редно за  сярна киселина.  Слънцето е на заник, вече грее в гърбовете ни и като прожектор отпечатва нашите сенки върху плътната пара. Отражението се разлага на различните цветове на дъгата, вълшебно е да видиш толкова светлина около себе си. Всеки се старае да заснеме собствения си ореол. Да запечата мига, в който е бил съвсем близо и в съприкосновение със  сърцето на майката Земя.

Повечето от хората са туристи, но се разминаваме и  истински вулканолог в специално защитно облекло. За съжаление не ми позволява да го снимам, макар че от неговата самоличност не се вижда нищо. По същия начин поисках разрешение от двойка индианци, облечени атрактивно като каубои и останах без кадър. Седяха на припек   в парка на Ашланд, градът на шекспировия театрален фестивал. Макар и съвременни хора от ХХI век те поддържаха вярването, че снимането ограбва душата. Много хубаво куче имате, пробвахме да завържем поне разговор с тях. Не виждате ли, че е лисица, троснато отвърна мъжът. Обясниха все пак, че не са тукашни, а идват от Ню Йорк...

Минавайки през отдалечени от цивилизацията места в планината, веднъж спряхме пред единствената постройка, която се изпречи на пътя ни, по скоро барака. Вероятно сме били в някой  от онези резервати, където казват, че все още живеят чистокръвни индианци. Собствениците на заведението, което отвътре се оказа доста прилично, ни приготвиха обяд, и докато го чакаме, се захласнахме по изложените по стените сувенири. Все още в спалнята държа над главата си техния пазач на сънища – голям колкото две разперени педи  кожен кръг, оплетен като паяжина, украсен с мъниста и пера. Всъщност, подобна джунджурия вече можеш да си купиш и по сергиите у нас, но само подобна. Личи си, че преди това е фотографирана, защото  духът й липсва, а и сигурно е произведена в Китай...

Северна Америка, най-индианската земя, където са се водели отчаяните битки със завоевателите, днес  е населена с американци, а от коренното население са останали най-вече географските имена. Историята с изчезналите народи се повтаря по всички континенти. Ако искаш етно екзотика и история – иди в индианските музеи. Можеш да видиш рисунки  на  вождовете на племената, снимки на автентични индианци, да разгледаш  пресъздадения им бит, кожени дрехи, украшения и тотеми от полускъпоценни камъни, или първообраза на днешното „кенгуру“ за носене на бебето, само че на гръб... Ще се насладиш на изкуството на различните племена, ако искаш си купи диск с тяхна музика, черга, шал, бижу, статуетка или картина от съвременен художник с индианско потекло. А тъжните очи на вълка от картините ще те следват в малки крайпътни заведения, луксозни хотели, рекламни брошури...

На границата между Калифорния и Орегон насред гората има бариера, и най-неочаквано за страната на демокрацията, ни спира санитарен контрол с въпроса нали знаем, че нямаме право да внасяме храна?! Разбира се, ние сме европейска група! И ритваме под краката си щайгата с праскови, купена от екофермата.

Ето ни в Орегон. Вдигаме взор към разпознаваемия от всички посоки четирихилядник Маунт Шаста, винаги завит с шала на някое облаче. Може и да не сте виждали такива облаци  -  като парче тесто, пухкаво и гладко, завито на геврек. Явно и други си падат по тях – купувам календар със снимки на Шаста от всички сезони и вечните облаци.

Едноименното градче под върха-планина е известно оздравително и туристическо селище.  (Нали определят наскоро заспалия вулканичен връх Шаста за енергиен център на Западното полукълбо!) Научихме, че земята тук е сравнително евтина, заради опасността от ново изригване на вулкана.

В Шаста таун може да намериш подходящо място за спорт, творчество, за релакс и медитиция сред огромни планински кристали, свалени от планината. Да се нахраниш по най-капризните правила на модерната нутриционистика или да преядеш с цял тиган пържени картофи и кока кола. Да си купиш полезна футуристична книга, редки минерали, етерични масла или уникален сувенир. А може, както показва дървената статуя на Снежния човек Йети или както го наричат тук - Голямата стъпка, да имаш и неподозирани преживявания.

Странностите нямат край! Във високопланинското градче навсякъде се натрапва неговият символ – колибри в полет. В началото мислех, че са го избрали по аналогия – малко, крехко, екзотично. Докато не осъзнах, че цветните поилки по дърветата чакат някого и тогава започнах да ги виждам – съвсем истински, птици колкото насекомо, невероятно подвижни. За съжаление обективът не улови нито едно колибри, винаги бяха по-бързи от апарата. Няма как, поилките трябва да се приемат за косвено доказателство.

Сушата продължава да затяга примка. Преди 7 години язовир Шаста лейк бе истинско плавателно море, а сега нивото му е паднало поне с 30 м! Налице е и покритият пристън за  яхти и лодки. Никога в живота си не бях виждала толкова много  водни съдове на едно място, но тази година паркът видимо се е поопразнил  – хората в щата са обсебени от спортната мания и вероятно са поели към други водни площи. Корабчето все още кара туристи до отсрещния бряг, където с малко изкачване се стига до входа на пещерата Lake Shasta cavers. Всеки, който е попадал в пещера, знае какъв неподозиран свят е долната земя. Достойнството на този народ е, че си пази фанатично природните дадености, обгрижва и показва като богатство.

Един от феномените на екосистемата около ез.Кламат е фактът, че в района почти не вали дъжд. И въпреки това карстовият водопад Бърни е мярка за водно изобилие,  езерата в района са живи и сапфирено свежи. Ние разхлаждаме крака в Касел лейк – езерото Замъка на дявола, както го  наричали индианците, заради странните звуци, издавани зиме. А през зимата тук Америка наистина е северна. В една енциклопедия прочетох, че в района на Кратерното езеро (наблизо е) през 60-те години на ХХ век е измерено шампионското  количество сняг, паднал на планетата. Не мога да си представя 60 метра снежна покривка, но по пилоните, очертаващи пътя към Кратерното езеро е видно, че всяка година снегът тук  е поне 6 метра! Кламатското езеро е 20 км по-надолу и студът също го сковава, дори над изворите, източник на 90% от съдържанието му.

В ез.Кламат се вливат няколко големи  реки и множество по-малки. Паметно място са изворите на реките. Мечтата ми да видя извор на голяма река се сбъдна в Орегон. Езерото е заобиколено с чудни  девствени гори, сред които ей така,  от края на пътеката тръгва нова пълноводна река и се насочва към Кламат. Стоиш на брега и гледаш как реката се ражда от хиляди извори, а цветята, птиците, шпалирът от борове и водните проблясъци правят гледката съпоставима само с райските градини.

Тясна пътечка позволява да вървиш покрай коритото на непрекъснато разширяващата се вода. На дебита на Spring creek или Изворен поток би завидяла всяка българска река. Водата му е толкова чиста, прозрачна, вкусна и студена! Въздухът е поне 28 по Целзий, а температурата на водата не превишава 6-7 градуса.

Ако си запазил детското любопитство и стремеж към опознаване на света, то по повалените от естествена старост дървета в реката, можеш да стигнеш по-навътре, до талвега. В кристално-прозрачната вода  дъното е като аквариум. Забелязваме необичайно еднакви кръгли кафяви камъни, които на някои по-бързи места водата повдига. Забранено е, но все пак решаваме да извадим едно такова чудо и да го разгледаме отблизо. Определено не е камък, а нещо органично и леко. На външен вид и пипане по скоро прилича на киви, а вътрешността му  е още по-странна – абсолютно безцветна прозрачна плътна субстанция като медуза.

И както се дивим, от гората излизат мъж и жена,  случайно оказващи се биолози. Те ни обясняват, че това са вид много редки едноклетъчни водорасли, съществуващи само на няколко места по земята, при съвършена чистота на водата, ниска температура, висока аерация и съдържание на хранителни вещества. Природата ги е дарила със способност да се съюзяват и опаковат с растителна ципа, за да оцелеят в студа... Латинското им име така и не  запомних,  популярно ги наричат, с извинение яйцата на кмета.

Успоредно с опознаване на уникалната природа, ставаме свидетели на практичен урок в действие по опазване на околната среда. През няколко мили по пътищата на Орегон строга табела постановява 1000 долара глоба за хвърлен боклук.  В резерватите,  горските и националните паркове се влиза срещу билет, купен на входа до бариерата. Може да се движиш само по пътеките, забранено е късането дори на мъх, треви и листа – правилото за ненатрапчиво човешко присъствие изисква да оставиш мястото така, както си го заварил.

Ако си правоспособен рибар, имаш право на 1 или 2 риби според размерите, показани на таблото. (На някои места, като Кратерното езеро, можеш да хвърляш въдица, но не и да отнесеш рибата със себе си – връщаш я обратно във водата.) В специално построената горска кухня можеш да измиеш и приготвиш улова, предварително почистил рибата и прибрал отпадъците, най-вероятно в колата. Кухнята я заварваш и оставаш чиста като за демонстрация. Никъде, нито по пътеката, нито встрани от нея, няма да видиш хартийки, пласмасови опаковки, консервени кутии, дори клечка от кибрит. Съвършената чистота е запазена мярка  на Орегон.

Тоалетните, насред горите тилилейски, са в изряден вид – с няколко реда тоалетна хартия, огледало и течаща вода с работещи кранчета. Осветлението на местата за спиране и пътните знаци са  гарантирани от слънчеви батерии. В резерватите и националните паркове няма павилиони за храна, кафе, цигари, дъвки, безалкохолни. Само информационни материали и сувенири. Няма и бензиностанции, което изисква внимателно обмисляне на маршрута.

Но правилата за изкачване на връх Шаста надхвърлиха понятията за природосъобразност на нашата международна туристическа орда. Асфалтът свършва някъде на 2200 м н.в. при малък паркинг върху  Поляната на пантерите, в подножието на самия връх. Ако искаш да продължиш по червената вулканична пепел до заветните почти 4322 м по някой от маршрутите, указани на таблото, откъсни билет, пусни 20 долара заедно с копието на билета  в касичката-тръба, забита в земята и заключена с катинар. Евентуална проверка ще установи плащането и валидността на билета ти чрез наличния дубликат.

Следващата задължителна манипулация е да бръкнеш в контейнера отдясно и да се подсигуриш със санитарен плик за humаn-отпадъци, в който ще върнеш всичките си човешки отпадъци, включително физиологични. Тогава ще вдигнеш капака и ще  хвърлиш запечатния плик в другия, по-голям контейнер... Честно казано, това е доста разтърсващо – нямаш право дори да плюеш! И дума не може да става за хартийките по нашите планински пътеки, мек намек за туристически облекчавания.

Мястото е изключително привлекателно с пъстроцветните  вулканични  скали, ориентирани от мощната сила към върха; със странната растителност - тип алпийска или по-скоро пустинна. Докато се дивим на панорамата и красотата на гледката към Каскадните планини, се появява цял автобус с рейнджъри – млади мъже в униформи, които се грижат за планината и резервата. Те ни оглеждат и със сериозен тон питат всичко ли ни е ясно. От разказите на предишната група знаем, че колежка откъснала клонче, да го носи за спомен на внука си им беше създала сериозни проблеми! Инструктирани сме, че нищо в този жив музей на открито не се пипа и всеки си плаща глобата от 1000 долара сам. Не разбрахме само как рейнджърите ни усетиха в тази пустош,  но какво се чудим – технологиите са навсякъде, твърдят, че в Северна Америка - още повече.

И така, получили урок по съхранение и отношение към природата, видели белоглавите орли на Орегон, реещи се соколи, сребристи катерици, сини птици, любопитни съселчета, десетки пресичащи пътя ни сърни, дори колибри!, заедно с незабравимия пътен знак: „Внимание! Пресичащи мечки!”, вече сме готови за целта на това пътуване – време е за Кламат!

Синьозелените водорасли АFА от езерото Кламат промениха живота ми, дадоха ми нова отправна точка към здравето. Появиха се в критичен момент за моето семейство и повече от 16 години (в момента на публикацията, днес вече 23 години)  са наша подкрепа в различни ситуации. Според еволюционната теория те са родоначалник на живота на нашата планета,  те са  яйцеклетката на майката Земя. Синьозелените микроводорасли са толкова прости едноклетъчни, че всъщност са същества амфибия – когато е мрачно падат на дъното и се хранят като бактерии, а в слънчево време се издигат и фотосинтезират, превръщайки слънчевите фотони в химични съединения. На 1200 м надморска височина, при изключителните природни дадености и чистота на района около Кламат, водораслите улавят елементи от слънчевите вълни, които не достигат до нашите градини. Точно този вид алги обитават и  известното със златния град на инките високопланинско езеро Титикака в Боливия. Поради някаква причина в Кламат те растат най-добре. В същото време опитите да се отглежда AFA, с подобно качество, на други места по света са безуспешни.

В осемдесетте години на ХХ век местните хора от Кламат фолс, града под езерото, се опитали да изчистят водите му от водораслите, за да го превърнат в място за отдих и спорт. Изхарчили много пари, събрани чрез доброволно самооблагане, но само след ден-два езерото възстановило колонията си - едноклетъчните се делят непрекъснато и практически онагледяват идеята за перпетум-мобиле. Което е отговор на въпроса какво ще правите, когато водораслите се изчерпят.

С годините все повече автори обявяват синьозелените водорасли АFА за съвършената суперхрана. В началото достъпна само за космонавти, висши държавници и свръхнадарени деца, днес АFA олицетворява мярката за цялостност на една храна за милиони хора по света. С няколко капсули или пипети тя покрива липсващото звено от различни ценни хранителни вещества в масовия порцион. За вегетарианци като мен  е от изключително значение шампионското й съдържание на аминокиселини, на витамин В12 и цялата В група, на лесно усвоимо органично желязо, магнезий, калций и всички макро, и микроелементи, необходимо за обмяната на веществата.

В капсули, на прах, шейк или на капки, всъщност  микроводораслите са храна, макар че често се разпространяват като хранителна добавка.  И то храна с непостижимо висока доза пълноценен белтък (от 59 до 70 %) с незаменимите амино- и мастни киселини, и над 3000 метаболитни ензими, съхранени при уникалното щадящо сушене.

Щом спряхме насред езерото, Илън извади голяма цедка, започна да филтрира водата и да лови водорасли. След известно време  успя да оформи биомаса като кюфте.  „Ето това е съдържанието на живи водорасли в една капсула“ - демонстрира ни Илън Льоберън, изследователят, създал и патентовал биоактивната дехидратация за нискотемпературно щадящо изсушаване за макс 2 мин при 42 градуса по Целзий.

По хранителна стойност 1 кв. м от езерото с диворастящи синьозелени водорасли AFA се равнява на десетки декари зърнени култури, а само грам осигуряват на човека 167% от дневната доза витамин С , плюс маса ценни антиоксиданти като бета-каротин, фикоцианин и други фитопигменти.

Освен, че разговаря с клетките на „ти” и премахва клетъчния глад, тази уникална универсална суперхрана има способността да неутрализира токсините в човешкото тяло и да синхронизира работата на различните системи, което се отразява на самочувствието, имунитета и работоспособността. Високата й алкалност (11 рН) обяснява защо АFА лесно и бързо регулира електролитния баланс и алкално-киселинното равновесие на организма, което само по себе си отключва клетъчната детоксикация и помага да отслабнеш.

Специалистите дават невро-физиологично, метаболитно, електромагнитно, биофизично, биохимично, квантово и дори езотерично обяснение на действието на АFА върху човешкото тяло и психика. Усещането за вътрешна хармония, умиротворението, хормоналният комфорт, жизненият тонус, нервната сила, ясната мисъл и спокойствие не се нуждаят от сложни термини – те са само част от подаръците, които могат да ни  дарят високо бионаличните синьозелени микроводорасли. Още повече, че вече има над  25 годишно  наблюдение - тези, които ги приемат имат по-устойчив имунитет и добра жизнена енергия, остаряват по-бавно и хармонично. Хората, които ги харесват вървят през живота с оптимизъм и сила, с нагласа за дълголетие.

Езерото Кламат е резерват за гнездене на прелетни птици, както нашето ез. Сребърна. Пеликаните се движат тържествено в строги фамилни редица и не обръщат внимание на крясъка на останалия пъстър птичи свят. Големината на рибите тук можеше и да остане легенда, ако не  бяхме видели  препарирани екземпляри в хотела (кичът не е родно творение). Разказаха ни, че във водите на Кламат се въдят сомове над 3 м с тегло повече от 150 кг.  Твърди се, че индианците кламати познавали и използвали не само рибата, но и водораслите за храна хиляди години преди съвременните хора.

Насред езерото, пред комбайна, събиращ новата реколта, Артър Спърлинг спомена твърдението на отишлия си вече Виктор Колман – по-възрастният от братята, открили за човечеството богатството на ез.Кламат: Един ден целият свят ще се храни с тези водорасли!

Този ден е дошъл.

 

 

 

Последно променена вСряда, 22 Юли 2020 16:35

Абонамент за новини

Гарантираме, че не споделяме или продаваме вашите данни на 3-ти лица. Виж: Нашите Условия за поверителност
Условия

Вход

регистрация